През юли организирахме най-големия ни досега благовестителски лагер, в който участваха 43-ма доброволци. Имахме много благословено време в област Кърджали, където за 5 дни стигнахме до 26 188 домакинства в 176 села и 4 града. Раздадохме повече от 1000 Нови Завети на турски и повече от 100 Библии на онези, които желаеха да научат повече за Господ. Въпреки че област Кърджали е мюсюлмански район, Бог чу нашите молитви и срещнахме повече отворени сърца, отколкото съпротива. Сигурно само на небето ще имаме време да разкажем за всички Божи милости и благости към нас.

А засега ето една малка част от тях:

Почувствах се буквално като един от Христовите ученици, може би и защото някои села изглеждаха като по онова време. Въпреки че беше мюсюлмански район, много се зарадвах да видя (когато минах отново по същата улица), че хората наистина четяха това, което им раздадохме. Една жена от радост, че й дадох брошура и Инджил, ми подари цяла касетка градински домати. Други ни черпиха с грозде, краставици или студена лимонада, която беше толкова добре дошла в онези горещи дни!

Пред един магазин срещнахме възрастна жена с нейната внучка. Дадохме им брошура, а на момиченцето подарихме Нов Завет. След като тръгнахме оттам, срещнахме един мъж, който береше доматите си. Искаше да ни благослови с домати, като ние едва приехме два от тях. Благодарихме му и продължихме. Стигнахме до една къща, в която видяхме отново възрастната жена с внучката, вече у дома си. Зарадваха се, че ни виждат пак. Жената пожела да ни даде смокини и се извини, че не може да ни почерпи с друго, защото не е успяла да си посади домати тази година. Преживяла е операция и 4 месеца е прекарала по лекари в София. Тогава ние извадихме двата дарени домата и я благословихме. Жената беше много впечатлена. Дадохме и на внучката детска Библия. Тя се зарадва толкова много, че веднага започна да я чете.

В последното село ми остана последната брошура. Видях млад човек да работи в сервиза си. Беше тенекеджия и шлайфаше китосана част на кола. Влязох при него, поздравих го и му казах, че искам да му дам брошура за Господ. Разказах му, че когато бях малък, моите родители ме учеха, докато чистя с прахосмукачката, да казвам: „Господи, така изчисти и моето сърце!“, докато бърша праха, да казвам: „Господи, така изчисти и моя живот!“. И му подадох брошурата с пожелание както шлайфа и изглажда кита, да се моли така Бог да изчисти сърцето му. Той ми благодари и тогава го попитах дали има Библия. Отговори, че няма, но изпитва нужда от нея и от Бога. Подарих му Божието слово и го посъветвах го да започне да чете от Новия Завет, Евангелието от Матей. Тогава той сподели, че синът му се казва Матей, но е много болен. Попитах го дали мога да се помоля за него и човекът ми позволи. Помолих се за здраве, за вяра, за спасение и за благословение. Накрая той каза: „Амин!“. Насърчих го да чете Библията с децата си и да се моли така, както се помолих аз. Подарих и детска Библия за сина му. Човекът беше толкова благодарен и на два пъти ме попита колко пари да даде за каузата. Не исках той да остане с впечатлението, че си е купил Библията, и му казах: „Ще помогнете за каузата, като четете Библията, вярвате в нея и живеете според нея, а и другите учите така!“. Накрая призна, че е много щастлив, че Бог ни е изпратил точно при него.

В село Купците видяхме, че в една доста отдалечена махала има две-три къщи, но пътят до там беше лош. И все пак, верни на мотото: „До последния дом!“, решихме да отидем. Изненадахме се, когато видяхме отпред две-три луксозни коли. Изглеждаше, че в леко реновираната къща все пак има някого. След като извикахме, отвътре излезе около петдесетгодишен мъж, който изглеждаше доста добре.
Започна хубав разговор, от който стана ясно, че Рушен (както се казваше българският турчин) е живял дълго в Англия и Западна Европа. Беше влизал в църкви там и макар да се определи като мюсюлманин, показваше подчертано уважение към християнството, като разказа някои свои преживявания, свързани с него. Разговорът не беше кратък и в него успяхме да споделим открито пътя за спасението само чрез Христос. Рушен слушаше внимателно, съгласи се да се помолим заедно и аз да го благословя. Молитвата беше вдъхновена и мисля, че и той също го усети. Подарихме му няколко от книгите, като специално му обърнах внимание на „Иисус – нашият единствен шанс“ с насърчението сериозно да се замисли кой е истинският път към Бога. Този човек влезе дълбоко в сърцето ми. Дълго след това си спомнях за него и имах водителство да се моля да повярва. Без съмнение срещата ни беше една от специално замислените от Бога по време на нашия лагер.